„ Ей тоя сега като го хвана ще му дам да се разбере!”. Може би доста често сте чували тази реплика на улицата или в, но най -вече пред, дискотеката. Това определено е начина да отпуснем напрежението и да се почуивстваме велики( дори за секунда), макар след това често да се налага да докажем първоначално заявеното, когато набелязаната жертва се оказва със същите разбирания на конкретната ситуация.Това е проява на гняв , която за момент ни дава нужното удовлетворение и търсения отговор. Хората с по-ниска форма на самоконтрол се заканват под натиска на гнева и често изглеждат смешновато и глупаво , когато го правят. За тях е нормално да станат жертва на гнева. Интересното , на което ще обърнем и внимание в този много кратък материал , е как реагира един професионален атлет на гнева и какво може да му донесе положителни и отрицателни последствия в едно състезание.
Разбира се би било интересно да говорим за множество спортове , при които гневът играе много сериозна роля , но в случая ще се спрем на бойните спортове , където отражението му се вижда най-ясно и най-често. В най-общи линии, без никакви претенции и съвсем лаически , ще наречем гневът тревожност , която води до емоционален дизбаланс. Като в оставащите редове от материала ще го разглеждаме именно като такава една тревожност, която създава пречки на спортиста да постигне своя резултат , но и би могла да му помогне в преследването на целта.
Какво е необходимо на един атлет , що се касае до гневът с който излиза на ринга или влиза в клетката? Може би много ярост , с които да прегази съперника си?! Или пък трябва да е спокоен като езеро и да не се превъзбужда изобщо? Това което дават някои аналитици като отговор се състои в простото изречение „Оптимална възбуда”. „Какво пък е това?”, ще си кажат някои от четящите и с право. Според закона Йеркс-Додсън тревожността в умерени количества , предизвиква подобряване на общото КПД на организма , като повишава общата издръжливост , енергия и концентрация, с което пък нараства и вероятността за победа. Съответно , когато нивото на възбудимост рязко се повиши , тогава и дейността на организма се влошава.
Има и алтернативни теории , разбира се, които заливат света на науката спортна психология. Интересен е моделът IZOF или т.нар. оптимално функциониране на всички зони с цел максимално висок резултат на самия спортист. „Зоната” е по-скоро вариация на закона Йеркс-Додсън , защото тук също се изповядва теорията за умеренитве нива на възбуда. Съответно , когато нарушиш нивото следва някакъв вид спад на КПД. Когато е превишен гневът прекалената тревожност лишава организма от концентрация, издръжливост и дори желание за победа. Ако професионалния спортист не може да контролира тревожността си често се отказва много преди оптимума на своите качества. Веднага след като тревожността му е в историята си казва: „ Ей, можех да направя това, това и другото нещо , бях ги тренирал – нищо друигия път. Просто нямах късмет !” . И това няма да е вярното изречение. В психологията няма късмет , а всичко е строго подредено и когато атлета и най-вече неговия екип не обърнат внимание на тревожността , то тя може да погуби цяла една кариера.
Другия вариант е с ниска форма на тревожност. Представяме си ситуация, в която атлета има натрупани успехи или пък е изключително успокояван от своя щаб , че е по-добрия и по-качествен състезател и противника му няма да го затрудни. Няма гняв , а само протоколно чакане на срещата. Всички ние , като почитатели на бойните спортове сме виждали как неуспорими авторитети като състезатели са губели от по-неподготвени противници , които обаче вработват по-бързо , достигнали са нива на тревожност , които са необходими за провеждането на битката и си спечелват мача. Тук пак чуваме добре познатото „ Нямах късмет!”. Проблема обаче се е случил много преди състезателя да излезе на ринга/ в клетката.
Нарушаването на „оптималната зона на тревожност” обърква стратегията на състезателя , като тялото му е или прегряло(при високи нива на гняв ) или изстинало( при ниски нива на гняв) и вече не е инструмент на главата , което е и причината за вероятното слабо представяне.Тоест-трябва да се търси оптимума.
Къде да търсим този прословут оптимум обаче? За всички ли е един и същ? Абсолютно НЕ! Различните атлети , преди да станат атлети , са били обикновенни хора. Менталната им история е формирала поведението им като възрастен индивид. Тоест те са различни характери. Различните характери (холерик,сангвиник, флегматик, меланхолик) съответно имат и раличен модел на достигане до оптимално ниво на тревожност.Също така се вземат предвид личностните особености на конкретния човек и се използват по най-целесъобразния начин , за да се стигне по-лесно до тази цел.
Като цяло виждаме , а и самите ние сме ставали свидетели на това, че боравенето с това оръжие гневът е доста пипкава дейност и не можем просто да го отминем с лека ръка. Виждаме че е доста трудно да се намери оптимума , а това е само една част( вярно голяма част, но все пак част) от бойните изкуства. Знаейки всичко това обаче вече можем да погледнем малко по- професионално на тази, дилетански наречена от мен ,част , както и на спорта като цяло.
